Координационният съвет за справяне с тормоза в училище организира конкурс на тема „Моят разказ за доброто“. В него участие взеха учениците от V – VII клас. Заслужено Iмясто зае Лиляна Бонкова от Vб клас. На II място журито класира разказа на Любима Фарфарова от VIIб клас, а на IIIмясто – Габриела Махлиева от VIв клас.
Честито на победителите! Да им пожелаем още много успехи по пътя към добротворството!
Моят разказ за доброто
Здравейте, аз съм Лили!
За моите 11 години не съм видяла малко добро, аз го виждам всеки ден. То е…едно такова особено, то всеки път е различно. Дали някой ще дойде да те гушне-да и това е добро, дали някой ще ти се усмихне, или ще си подскажете в клас на теста- пак е добро. Но има едни такива добрини, дето си имат име, ще се опитам да разкажа една такава.
Моето добро с име може да ви се стори малко странно, но за мен тази случка е много неща. Когато бях на 8, приятел на нашата организация ( за която няма да говоря ) реши да ни изненада. За да се получи цялото това нещо с изненадата, трябваше да заминем за София. Та бях още малка и не знаех много–много какво се случва, но речено-сторено. Всички ние заминахме за София с мама и тати– аз,Гери, Емине, Катето, Ива и Денис…– все приятели.Заведоха ни пред една много красива сграда, ама много красива, помня даже, че имаше и фонтани. Пред красивата сграда имаше нещо голямо и шарено, наричаха го афиш. Ние вече можехме да четем и прочетохме, че пише ,,Хъшове“. Какво ли значеше това…никой от нас не знаеше. Нашите се опитаха да ни обяснят какво е хъш, но кой ли ги слушаше. Разбрахме само, че отиваме на театър.
Отпред дойдоха едни чичковци, които бяхме виждали по телевизията. Те си говориха ,, Децата на Валери дойдоха“ и ние се спогледахме едно такова притеснено. Та така де, нашият приятел, както разбрахте, се казва Валери. Той дойде и…ние се хвърлихме върху него, ама всички. Купон. Валери ни обясни, че тази красива сграда е Народния театър ,,Иван Вазов“ и той работи там. Каза ни също, че заедно с него и чичковците, които ни се радваха, ще разгледаме отвътре театъра и после ще гледаме ,,Хъшове“. Пак тази дума. Влязохме! Уау! Все едно бях в страната на чудесата, всичко друго беше много голямо, а аз се чувствах като джудже. Беше…не знам как да го опиша, приказно, сияещо, вълшебно! Полилеите бяха огромни и сияещи. Блясъкът се отразяваше в огненочервените столове, орнаментите по стените бяха златни. Беше много красиво! Дойде моментът, в който Валери и колегите му ни качиха на сцената и зад нея. Бяхме само ние, децата. И о,чудо! Не беше толкова светло там, даже обратното-беше тъмно. Имаше само лека светлинка, която осветяваше завесите и вратата към репетиционната. Влязохме и учудващо беше…ами…празно. Имаше само няколко стола. Валери ни обясни, че е по-пълно, когато репетират. Пълно е с всякакви хора ( актьори ), по време на репетиция. Трябваше да излезем, защото скоро представлението щеше да започне.
Седнахме на красивите столове пред сцената и зачакахме. Завесата се вдигна и тъмната сцена оживя. И така 3 часа като хипнотизирани гледахме хъшовете. После никой от нас вече не попита що е Хъш. Валери беше Бръчков…никога няма да забравя това име. И сега често си пускаме песента от края на представлението:
Всеки от нас има своя звезда
Ще го води дорде е жив…
Театъра остана винаги в сърцето ми. Името на това добро е Валери Йорданов. Всичко започна от него. Той направи всичко това. Има много добрини с имена в моя живот дотук и сигурно ще има и още такива, като порасна, но това добро с име ще си остане винаги и завинаги в мен. Там в сърцето ми.